Юлияна Дончева: Дигиталната лавина може да помете подредения свят, в който живеем

 Това, което ни прави забележими и истински, е нашето излъчване

 Спокойствието озарява лицето, напрежението го съсипва

 Стремежа да се превърнеш в копие на някакъв наложен стандарт, заличава индивидуалността

 Най-трудните върхове, които трябва да изкачим, са тези вътре в нас

 Не може да има обединена нация, ако основното оръжие е омразата

 В крайна сметка, от нас зависи с какво ще храним умовете и душите си – с евтини сензации или с идеи, които ни помагат да растем

Има хора, които преминават през живота като поток – тихи, непретенциозни, понякога дори незабележими. Има и други – които идват като лавина. Променят терена, по който стъпваме, разтърсват представите ни, оставят следи. Юлияна Дончева е от вторите.

Журналист, телевизионен водещ, автор на няколко книги, обществена личност, бивш народен представител, майка и жена с присъствие, което трудно се забравя. На 60 години, тя изглежда по-силна, по-спокойна и по-красива от всякога. И продължава да пише истории – не само в книгите си, но и в живота.

Днес разговаряме с нея за новата ѝ книга „Лавината“, за бъдещия сериал „Ком-Емине“ по мотиви от романа ѝ „Пътят“, за политиката, телевизията, личните битки и за онова, което не се вижда от екрана, но носим със себе си – в мислите и сърцето.

 

- Г-жо Дончева, честит юбилей! Навършихте 60 години, но изглеждате поне с 20 по-млада. Каква е Вашата лична формула за младост – ген, начин на живот, дисциплина… или любов?

- Безкрайно благодаря за милите думи! 60 години не са никак малко, но аз приемам възрастта си не като стряскаща цифра, а по-скоро като красив и осъзнат етап от живота ми. Той носи нужното спокойствие след препускането през годините в опит да постигна мечтите си. Ако трябва да говоря за някаква „формула“, то тя със сигурност не е съставена от един-единствен компонент. За мен възрастта е състояние на духа, житейска философия, основана на хармония и баланс. Вярвам, че начинът, по който изглеждаме, е огледало на вътрешния ни свят. Генът, разбира се, е дар от Бога, една добра основа, за която съм благодарна. Но ключът се крие в дисциплината, която е форма на отношение към себе си. Това е съзнателният избор, който правя всеки ден – да се храня здравословно, да се движа, да полагам грижи за себе си без да прекалявам. Това не са ограничения, а ежедневни ритуали, без които не мога. Не мога и без любов. Но не само онази, романтичната, а любовта във всичките ѝ измерения. Любовта към партньора и семейството, която дава стабилност и увереност. Любовта към това, което правя, за да се чувствам удовлетворена и в хармония със себе си.

- Ако красотата можеше да се опише с едно усещане – за топлина, увереност, свобода – кое би било Вашето?

- Физическата красота днес е постижима, но не тя ни прави уникални. Съвременната естетика предлага много възможности за промяна и всяка жена има правото да се възползва от тях, стига това да я кара да се чувства добре. Но нека не се заблуждаваме - смяната на една фасада не може да скрие липсата на духовност. Това, което ни прави забележими и истински, е нашето излъчване. То е в топлината, която изпълва стаята, когато влезем, в увереността на погледа, в свободата да бъдем себе си. В крайна сметка, можеш да коригираш всичко по тялото и лицето си, но не можеш да симулираш харизма. А тя се гради от любовта, която получаваш и даваш, от способността да намираш смисъл и удовлетворение в това, което правиш.

- Коя е онази малка тайна, която Ви кара да се чувствате красива – нещо съвсем дребно, но Ваше си?

- Опитвам се да укротявам негативните мисли, защото те се отразяват на външността и излъчването на всеки човек. Спокойствието озарява лицето, напрежението го съсипва. Само с добри мисли, отношение и любов човек може да остарее достойно.

- Според Вас, коя е най-честата грешка, която жените правят по отношение на външния си вид и храненето?

- Мисля, че най-честата и може би най-тъжната грешка, която жените допускаме, е загубата на мярка. Бих го нарекла капанът на крайностите, в който е лесно да се попадне в днешния свят, изпълнен с нереалистични очаквания. Това важи с пълна сила за естетичните процедури. Стремежа да се превърнеш в копие на някакъв наложен стандарт, заличава индивидуалността. С прекрачването на границата, лицето губи своята история, своята мимика и емоция, а това е огромна загуба за личността. Същото се отнася и за храненето. Често се лутаме между двете крайности – от една страна са тежките, рестриктивни диети, които ни карат да се чувстваме виновни и нещастни, а от другата е прекаляването с храна като вид емоционален отдушник. И в двата случая липсва уважение към тялото. Здравословната връзка с храната е осъзната, балансирана и носи удоволствие, а не наказание.

- Разкажете ни за новата си книга – „Лавината“. Заглавието носи усещане за нещо мощно и неудържимо. Какво символизира тази лавина?

- Заглавието „Лавината“ не е избрано случайно. То е метафора на онзи преломен момент, който може да настъпи в живота на всеки от нас – моментът, в който привидната стабилност и подреденост се сриват под тежестта на нещо, което дълго е било трупано. В историята, която разказвам става въпрос за дигиталната лавина, която може да помете подредения свят, в който живеем. Само след две-три години човечеството ще се окаже изправено пред нова реалност, за която едва ли е подготвено.

- Как се роди идеята за „Лавината“? Това е роман за вътрешни сътресения или за неочаквани житейски удари, които променят всичко?

- „Лавината“ е роман за това как един наглед външен, глобален процес предизвиква дълбоки вътрешни сътресения. Идеята се роди от моите наблюдения и интерес към процесите, които пренареждат света ни с невъобразима скорост. Като човечество вече преминахме през индустриалната революция, която промени физическия ни труд. Сега сме в началото на нещо много по-мащабно и лично – интелектуалната революция. Изкуственият интелект не просто е поредната нова технология. Той тихо и методично превзема живота ни, променя навиците ни, начина, по който мислим и взимаме решения. И тук се крие драмата, която ме вдъхнови – огромната човешка заблуда, че държим контрола. Живеем с успокояващата илюзия, че технологиите са само инструмент, който ни служи. В романа си исках да изследвам какво се случва с човешката душа, когато осъзнаем, че този инструмент неусетно е започнал да взима решения вместо нас, да формира желанията ни, да ни води в посоки, които не сме избирали съзнателно. „Лавината“ е метафора на този момент на пречупване. Моментът, в който героите в книгата проглеждат и разбират, че са на път доброволно да предадат най-ценното си – своята свободна воля.

- Има ли автобиографични елементи в сюжета – преплетени с реални преживявания или хора?

- Книгата не е автобиографична, тя е отражение на процеси, които наблюдавам и които все повече ме безпокоят.

- Коя сцена Ви беше най-трудна за писане, но и най-силно преживяна като автор?

- Най-труден ми беше финала, защото е като едно проглеждане в близкото бъдеще, а то никак не е оптимистично. Искаше ми се да дам някаква надежда, но предпочетох да съм реалист…

- А кой герой от „Лавината“ Ви е любим и защо? Откривате ли себе си в него?

- Тези, които вече прочетоха книгата споделят, че са разчели мои мисли и поведение в лицето на главната героиня. Тя е сложен образ, преминава през различни емоционални състояния и там няма как да не се прокраднат личните ми вълнения.

- В същото време БНТ започва снимки на сериала „Ком-Емине“, по мотиви от Вашия роман „Пътят“. Как се стигна до тази екранизация?

- Идеята за романа „Пътят“ се роди през 2021-ва, в онази тишина на пандемията, когато всички бяхме затворени в домовете си. Не можехме да излизаме, но духът ми изпитваше неистова нужда от пространство, от хоризонти, от пътуване. И тъй като никой не можеше да ми отнеме свободата да пътешествам с мисълта си, аз направих точно това. Докато пишех за митичния и прекрасен маршрут от връх Ком до нос Емине, аз всъщност извървявах свой собствен, вътрешен път. Тази книга беше моето спасение, моят начин да преодолея стреса на времето. Когато романът беше готов, една от първите, които го прочетоха, беше моята близка приятелка – прекрасната актриса Десислава Моралес. Спомням си съвсем ясно деня, в който си помечтахме на глас – тази история за пътя, за физическите и духовни изпитания и за приятелството да стане вдъхновение за сериал. В лицето на изключителните професионалисти от Мирамар срещнахме хората, които повярваха в тази идея и я подкрепиха. Желая им успех, защото българския зрител, а защо не и този зад граница, има нужда от вдъхновяващата красота на страната ни.

- Какво можем да очакваме от „Ком-Емине“ – жанр, емоция, послание?

- Изпълнена съм с огромно възхищение към смелостта, патриотизма и вдъхновението, което води целия екип, реализиращ сериала. Те не просто го снимат, те буквално ще изминават този път. Това ще е много трудна продукция, защото маршрутът Ком-Емине не е само декор, а е пълноправен главен герой в историята – със свой характер, своите капризи и своите уроци. Добрите планинари знаят колко непредвидим и изпълнен с предизвикателства е този път. Но аз съм убедена, че брилянтният екип от продуценти, режисьори, сценаристи, актьори и снимачен екип ще успеят да предадат посланието, а именно: най-трудните върхове, които трябва да изкачим, са тези вътре в нас. И не на последно място, това е история за преоткриването на България – нейната дива, неподправена красота и силата на духа, която носи. В крайна сметка, това е разказ за Пътя – не само този по билото на планината, а пътят към другия до теб и най-вече – пътят към самия себе си.

- Кои актьори ще видим в главните роли и кога се очаква премиерата?

- Нека оставя отговора на този въпрос на продуцентите - те са в правото да разкриват участниците и детайлите от снимачния процес.

- Вашата телевизионна кариера започва в RAI 2 през 1990 година – нещо изключително за онова време. Как попаднахте там и защо решихте да се върнете в България?

- Да, така е. Бях поканена да участвам в телевизионното предаване по RAI 2 след конкурс, който се проведе в бившата Чехословакия. Не вярвах, че ще го спечеля, защото имаше много изисквания към участниците. След като приключи първия сезон трябваше да се прибера в България, за да подновя визата си за следващия. Тогава обаче Сашо Диков ме покани да започна работа в спортна редакция на БНТ. Приех, защото трябваше да продължа и образованието си в УАСГ.

- Президентът на Италия Ви награждава с орден – признание, което не се дава лесно. Какви заслуги стояха зад тази чест?

- Орденът „Звезда на солидарността“ е италианска държавна награда, която ми бе връчена с указ на Президента на Италия Карло Чампи за принос към културата. По това време бях председател на парламентарната група за приятелство между България и Италия и работих за синхронизиране на законодателството в областта на културата между двете страни. Мечтата ми бе да въведем механизми за протекции на българското културно наследство, сходни на тези в Италия. Поставихме началото, но цялостната грижа за нашите паметници на културата трябва да е постоянна грижа на всяко едно правителство, а не епизодични усилия.

- Има ли нещо, което бихте върнали назад от времето?

- Допускала съм много грешки поради неопитност или желание за бързи промени, но това няма как да се върне. Не обичам самосъжалението, гледам напред и се опитвам да не повтарям грешните избори.

- Ако трябва да се опишете с една дума – коя би била тя?

- Нека да е с две - Неспокоен дух! Не спирам да търся, не се задоволявам с постигнатото, но още не съм сигурна дали това е добре…

- Може ли да се каже, че във вените Ви тече журналистика, вместо кръв?

- Със сигурност, Д-р Какарашев! Продължавам да анализирам събития, но вече го правя през книгите си. Сега те са моя канал за комуникация.

- Как се промени журналистиката за последните 30 години? Има ли още място за стойност, етика и вдъхновение?

- Промяната в журналистиката за последните 30 години не е просто еволюция, а е разлом. Преминахме от свят, в който информацията беше оскъдна и достъпът до нея беше привилегия към свят на информационна лавина. В него истината е заплашена от затрупване. Днешните времена са изключително сложни и това прави мисията на истинската журналистика почти героична. Неслучайно това е и една от централните теми в книгата ми „Лавината“. В нея изследвам точно този феномен – как достъпът до проверена, обективна информация става все по-труден. Истината вече не се бори просто с цензурата на мълчанието, а с нейния по-модерен и коварен двойник – дезинформацията, която крещи. Новините могат да бъдат манипулирани, преопаковани и разпространени за минути, за да обслужат интересите на „силните на деня“. Основният въпрос, който ме вълнува и който задавам в романа, е: как отделният човек може да се ориентира в този хаос? Как да различи сигнала от шума, факта от умелата манипулация, когато границите са толкова размити? На подобни въпроси може да отговори само истинската, смелата журналистика, която е изградила име с принципната си позиция.

- Днес медиите често отразяват сензации и сиво ежедневие. Защо стойностните теми губят битката за внимание?

- За огромно мое съжаление стойностните проекти губят позиции пред по-елементарните зрелища. Консуматорското общество, в което живеем се храни с нискокачествена продукция, която пълни очите, но оставя душите празни. От страна на предлагането, много медии оперират в условията на така наречената „икономика на вниманието“. В тази среда основната валута е кликът, гледането, споделянето на всяка цена. Много по-лесно и бързо е да провокираш незабавна, първична реакция със сензация, скандал или трагедия, отколкото да задържиш вниманието на аудиторията с комплексен анализ или тема, която изисква размисъл и съпреживяване. Стойностното съдържание изисква време и усилие - както за създаването му, така и за възприемането му, а днес времето е най-големият дефицит. Но не бива да търсим вината само в медиите. От страна на търсенето, ние като общество също носим своята отговорност. Претоварени от забързаното и често сиво ежедневие, много хора предпочитат не това, което ги обогатява, а това което ги разсейва. Те се нуждаят от първични емоции, а не от усилие да се задълбочат в смислен проблем. Така самите ние, със своите избори, приучаваме медиите и алгоритмите какво да ни предлагат.

- Какво значи за Вас „утешение в бутафорията, в която живеем“? Има ли път към истината в свят, който често ни предлага фасада?

- Битката за внимание може и да изглежда изгубена, но аз вярвам, че не е. Тя се печели с личния, осъзнат избор на всеки един от нас. Когато започнем да търсим, да подкрепяме и да споделяме стойностното съдържание, ние изпращаме ясен сигнал. Ние създаваме търсене за качество. В крайна сметка, от нас зависи с какво ще храним умовете и душите си – с евтини сензации или с идеи, които ни помагат да растем.

- Познавахте лично легендарния Хачо Бояджиев. Споделете с нас спомен, който Ви е останал завинаги.

- Великият Хачо Бояджиев! Поклон пред паметта му! Времето, в което той твореше ще остане незабравимо не само за мен… Ние сме от един край-Шуменския и той често се шегуваше, когато ме видеше, но в работата си беше изключително сериозен и педантичен. Докато беше генерален директор на БНТ не допускаше аматьорство - държеше всичко да е на високо професионално ниво.

- От 2001 до 2005 г. бяхте народен представител. Как изглежда политиката отвътре, когато вече сте извън нея?

- Политиката изисква много компромиси, които обикновено са в колизия с личния морал. Имало е моменти, в които съм се срамувала за някои решения на парламентарната група, но бях длъжна да се съобразявам с волята на мнозинството. Затова и не останах в политиката - не успях да се адаптирам към определени практики, които са несъвместими с разбиранията ми.

- В днешно време политиката изглежда доминирана от омраза и разделение. Това ли е причината да се лутаме от криза в криза?

- Да, точно така! Не може да има обединена нация, ако основното оръжие е омразата. Не се сещам за тема, която да получава всенародна подкрепа. Особено опасно е заиграването с историята ни и с опитите за нейното преформулиране. С лека ръка се зачеркват исторически личности, само за да се удовлетворят нечии налудничави идеи.

- Българският народ е мъдър, но често се доверява на политици, които впоследствие го разочароват. Защо повтаряме тази грешка?

- Това не е само наш, роден синдром. Навсякъде виждаме политици, които умело жонглират с медийното внимание, обещават смело и после не изпълняват. Трудно могат да бъдат отсеяни истински качествените хора от кресливите, които обсебват ефира. За съжаление, така ще бъде и занапред.

- Вие сте майка, съпруга, обществена личност. Кое Ви прави истински щастлива?

- В този все по-променлив и несигурен свят, отговорът е съвсем простичък – истински щастлива ме прави семейството. То е моята единствена константа и стабилност. Публичният живот е сцена, която изисква много енергия. Истинското щастие обаче е в тишината на дома, в безусловната подкрепа на съпруга ми, в усмивката на децата ми. Тези моменти заземяват и дават смисъла на всичко. Казано накратко, щастлива ме правят не успехите, а връзките. Не аплодисментите, а обичта, която не зависи от външния свят.

- Какво не знаем за Юлияна Дончева? Споделете ни нещо лично – навик, ритуал, тайна, която досега не сте разказвали.

- Може би не точно тайна, а по-скоро най-съкровеният ми и тих ритуал. Всяка сутрин, преди светът да ме повлече със своя забързан ритъм и своите изисквания, първото нещо, което правя, е да остана за миг насаме със себе си. И в този миг, аз благодаря на Господ и се моля да ме води напред. Това е моят начин да започна деня не от позицията на това, което искам да взема, а от позицията на благодарност за това, което вече имам. Благодарност за здравето, за близките ми, за новия ден.

- Ако можехте да върнете времето назад и да дадете съвет на онова младо момиче, което сте била – какво бихте ѝ казали?

- Бих й казала да бъде по-уверена в себе си. Доста време и възможности пропилях заради вътрешните си страхове и несигурност…

Юлияна Дончева е жена, която не търси сензации – тя създава съдържание със стойност. В свят, в който бързото често изпреварва смисленото, тя напомня, че дълбочината не е демоде.

Разговорът с нея оставя усещане за баланс, за осъзнатост и за една лавина, която не разрушава, а изчиства пътя. И ако има нещо, което запомняш след среща с Юлияна Дончева, то е това: можеш да бъдеш едновременно силна и фина, умна и красива, видима и все пак непредсказуема.

Благодарим ѝ за това интервю. И чакаме следващата ѝ история.

Д-р Румен Какарашев

dr_rumen_kakarashev@abv.bg