Екатерина Пенчева: Горко ти, майко Българийо! Горко на всички невинни души!
Представяме ви известната българска поетеса Екатерина Пенчева. Родена е на 10 май 1965 г. в град Ловеч, където живее. Завършила е СА „Д. А. Ценов” – Свищов. Магистър е по финанси. Първите трепети на влюбено момиче пробуждат перото ѝ още когато учи в Математическата гимназия на родния ѝ град. Занимавала се е с журналистика и с куп други неща, с които си е изкарвала прехраната през годините. Емблематичен образ в поезията ѝ е любовта, но в творчеството ѝ намират място разнообразни общочовешки теми и идеи, присъстват социални и граждански мотиви, българският фолклор и темата за Родината с нейните национални герои. Автор е на 15 книги, между които една с импресии и една с акростихове, останалите са стихосбирки. Последната ѝ книга е „Дневникът на пеперудата Юлиана”, съдържаща приказни разкази за деца. От 2009 г. пише поезия, гатанки, проза и римувана проза за дечица. Творбите ѝ са публикувани в регионални и национални вестници и списания за литература, намират място в регионални, национални и международни алманаси, сборници и антологии – български, руски, славянски, сръбски и македонски. Член е на Съюза на българските писатели и е включена в Алманах „Съвременна българска литература – автори на 21 век” и други. Нейни стихове са преведени на македонски, сръбски, руски, украински и английски език. Има награди, грамоти, дипломи и отличия с местно, национално, международно и световно значение, между които: 1-ва награда от 14-я Национален конкурс за поезия „Пролет моя” на НЧ „Н. Й. Вапцаров”, 2-ро място в Националния конкурс „Апостоле! Какви дела…?”, 2-ро място в Националния конкурс „145 години от Освобождението на България” на Славянското дружество, 2-ра награда от участието си в Алманах „Нарисувай ми стих”, носител е на персоналната награда – статуетката „Ловешки меч”, 2015 г. за литература за книгата си „Един следобед, минал без да спре”, има почетна награда „Световна икона на поезията, Тексас, САЩ от Световното братство на свободните поети и писатели „за ценния ѝ принос към световната поезия” и редица други. Сама е илюстрирала пет от книгите си. Председател е на Литературно общество „Свободно слово” към КДК в Ловеч. Редактор и коректор е на книги на други автори. Обича да рисува камъни, да слуша музика и да свири на пиано. Нейна страст е и фотографията. Най-голямата ѝ награда са думите на тези, за които е предназначено творчеството ѝ. Останалото е в душата и сърцето ѝ, които са орисани да служат на изкуството и културата. Най-хубавите думи за творчеството си, които е чувала Катя Пенчева, са: „Това е писано за мен!“. Който иска да се свърже с нея, за да сподели мнението си за това интервю, както да направи личен контакт с писателката, може да ѝ пише на имейл: ekaterina_pencheva@abv.bg
– Г-жо Пенчева, какво се случва с изкуството днес?
– В разцвет е, д-р Какарашев. Днес, както и винаги то във всичките си жанрове процъфтява и дава плодове си на почитателите му, както в България, така и по света.
– Обаче, понякога срещаме и „творби” на видимо бездарни автори…
– Прав сте, на мен също ми прилошава, когато видя, че някой такъв „творец” е издал книга. Причината е, че издателствата безпричинно толерират бездарниците, които си плащат и абсолютно незаслужено, те ги правят популярни само, за да им вземат парите. Има и друго – издават книги, също без красота на езика и изказа на хора, изявени в медийното пространство, които си служат с циничен език. И тези графомани не плащат за това. Това е недопустимо! Има и много изключения, което е хубаво.
– Вие сте изключително талантлива поетеса. Безплатно ли издават книгите Ви?
– Не. Нищо не е безплатно. Това е голямата ми Болка! Така са и много други изявени автори. Подарявам своите книги на читателите, да могат и те да се докоснат до моя талант и до моята светла душа. Правила съм и дарения на библиотеки и читалища в Ловеч и страната. Например на „Столична библиотека” изпратих голям пакет мои книги, а те дори не ми благодариха. За щастие, продадох някои мои книги на благодарни читатели! Дори мои фейсбук приятелки преди години ми изпратиха повече пари, за да ми помогнат и аз съм им безкрайно благодарна за това, защото с тях си плащах ежедневните харчове. Моята майка (царство ѝ небесно!), си купи една от книгите ми, защото знае колко безсънни нощи съм имала, за да пиша.
– Не мислите ли, че книгите Ви трябва да се продават както хляба и сиренето на българския народ?
– Да. Трябва да се продават, за да живея и да задоволявам потребностите си като тези на нормалните хора в България, които за огромно мое съжаление, стават все по-скъпи, защото животът е труден. Лошото е, че хората искат да четат, а нямат пари за книги. Затова ги пращам в библиотеката в родния си град. Има човеци, жадни за слово, които обичат поезия както е било отдавна. И подарявам, все едно късам част от душата си. А аз си купувам техните книги на представяне на новите им рожбици… Защо?... За да ги докосна творчески. Неудобно ми е да си поискам цената на книгата. Докторе, купувала съм си първата книга, изхвърлена до контейнера и спасена от малки добри циганчета, на сергия в Ловеч. Освен това на Книжен пазар книгите ми вървят на баснословни цени. От там ми отговориха, че не могат да ми ги върнат според закона. Това какво означава?!... Че съм подарила перото си, диханието, с което се изповядвам… Добре, че не са унищожени! Дано все пак някой си купи.
– Живеем в прекрасна страна, ама хората ни не са щастливи. Защо е така?
– Защото българите не ценят това, което имат и търсят негативното в живота. Те не умеят да се радват на малките неща около себе си. Има и хора, които го правят. Това е добре. Но повечето са се юрнали да изкарват пари и не умеят да ценят малките жестове на внимание и красотата на природата през всички сезони. Само хленчат – ако вали, зле ако пече – пак зле. От небето не падат пари, злато и шоколадови бонбони. Но има и други – те се надигат и това е добре, защото народът не трябва да мълчи срещу неправдите в обществото. Дано да има кой да ги чуе! Българинът по природа е трудолюбив и честен човек. Но има и много тъжни хора, недоволни от битието си, тежи им тежкия труд, но работят за да изкарват прехраната си. За съжаление специалисти с висше образование у нас са на ниски позиции и не работят по специалността си за по-голямо възнаграждение или няма щат за тях, или конкурсите са купени. Много тъжни лица срещам по улиците и се учудват на добрите ми думи разменени мимоходом, когато им благодаря за нещо, примерно – даване на път от жена и кавалерстване от мъж, когато се зарадвам на някое бебенце или детенце с родителите си, става им приятно, когато ги произнасям. Това ме прави щастлива.
– Имат ли вина журналистите, които в новините отразяват предимно тъмната страна на живота?
– На журналистите това им е работата да отразяват обективно действителността и аз уважавам добре и реално поднесените новини на чист български език без чалга и клюки. Не гледам новини. Заглавията в интернет ме натоварват, какво остава да взема да чета и статиите, в които се говори за гаври, насилие над мъже, деца, животни, войни и невинни жени, станали жертва на изверги. Страдам за нашето болно общество, което вярва, че ще може да се оправи по честен и цивилизован начин. Нека господа и госпожи политиците, всички, от които зависи това да чуят народа и да се вземем в ръце, защото трябва в нашата мила Родина да има ред и дисциплина, както беше преди години. Хубаво е, че някои градове и села заприличаха на земен Рай. Но колко селца си отиват?!... Колко майки и бащи сложиха черен креп заради катастрофите по прехвалените магистрали и улиците, безпричинни убийства на млади хора, войните по света. Но нека не забравяме, че има и хубави новини, което е повод за радост и гордост на българите.
– Немският художник Албрехт Дюрер сам си задава въпроса: „Защо Бог ми даде толкова великолепен талант?“. Задавайки Ви този въпрос, какво бихте казали?
– Възхищавам му се. Остави великолепния шедьовър „Молещи се ръце”, чиято история е велика и много други произведения. Знам какъв е бил отговорът му: „Това е проклятие, както и голяма благословия.”. Аз също бих заявила категорично, че талантът ми – не само един, е благословия, която се старая да развивам, за да радвам читателите и почитатели на словото, монотипиите и рисунките ми. Благодаря за сълзите, усмивките и смеха, които предизвиквам с моите скромни творения! Да направя щастлив човек, на когото подарявам картина или книга, към които той проявява интерес, с благодарност, че ми е направил добро и да видя сълзи в очите му от моето посвещение е Божия благодат. Виждала съм сълзици в очите на читателите си. Изпивам ги щастлива и благодарна.
– За да се докоснем до Вашия изключителен талант, моля рецитирайте ни стихотворението си „Една любов рисува мрака“!
– С удоволствие, д-р Какарашев, насладете се. Дано на читателите им хареса!
Целувки и гласът на Елтън Джон.
Кестените прецъфтяха.
Мирише пролетно на колендро.
Небето диша над вечерна стая.
Целувки, дъжд и мистър Елтън Джон.
Цигарата блещука в пепелника.
А виното е мъничък предлог
да ме прегърнеш под звездите.
Целувки. Този свят е дъжд.
Кестените бели прецъфтяха.
„Никита”. Елтън Джон. Вали.
Една любов рисува мрака
с пастели, гваш и темперни бои,
чертае по небето амплитуди
от срещата ни точно в пет
до този миг на тиха лудост.
Сигурно и утре ще вали.
Елтън Джон ще пее пак „Никита”.
И онзи дъх на майско колендро
в целувките ни дълги ще се стича.
– А, кога долита Албинони?
– Всеки път, когато го слушам и мисля за стихотворението ми „Отдаване”. Не случайно петия етаж. Там живее много близка моя приятелка – леля Дори, която много обича да чете. А думата ЛЮБОВ се изписва с пет букви.
Без дрехи. Само по душа.
И ти до мен без риза, панталони.
Прозорецът открехнат.
От петия етаж се чува Албинони.
Разбърканите от страстта чаршафи,
обгръщат кожите ни, лунички и бенки.
Не крият голотата,
с която сме дошли на този свят –
сега е свята. По пода паднали са
непотребни вестници,
очила за близо и далеч,
тефтери овехтели с изписани листа,
празна кутия от сладкиши,
която поделихме преди час,
пантофите, захвърлени набързо,
преди да ме разсъблекат очите ти,
без дрехи, по душа –
мъничка, колкото връхче на игличка,
с която си пришивам мисълта,
записвам сънища и явища.
Кърви, боли. Раняваш я,
бинтоваш я с мехлем –
стръкчета от пролетна коприва,
целуваш я да преболи съвсем.
Разлистваш я, докато съмне вън –
пурпурният изгрев се разлива.
Не е телесна тази голота,
няма похот и вулгарност –
отдаване на мъж, жена
под спуснатите клепки на луната,
сподавен шепот, шепица звезди,
будни нощни пеперуди.
Развява вятър бялото перде.
За фон от петия етаж
долита Албинони.
– Кое е Вашето поетично откровение?
– Как кое? Целият ми дълъг път в писането. Писателят е сам в мислите и отдадеността на вдъхновението си. Поетът и преводачът Кирил Кадийски казва много мъдро: „Всеки творец е един малък Бог.”. Добавям – той е откровен до болка и радост. Това е неописуемо щастие, но съм го описвала неведнъж. Също и колегите поети. Благодаря за тази привилегия да мога да създавам изкуството на нашия Създател! И едно от стихотворенията ми „Оксиморонно откровение“, защото иде реч за откровението:
Ех, ти стихче, неканено!
Ах, нетърсена, любовчѝце!
Все внезапно ме мамите,
пак nonsense се промъквате – стадо овчици,
с рижи опашчици, сладки трънчета остри
на рози, увехнали, дъхащи,
бели облаци, плуващи,
в небосклона на тихия унес поетов,
звездички, луни, слънчица,
облаци, плъпнали, по небесната гръд,
длани разперили, към нощта и деня,
хоризонта далечен – близо колкото приказка,
в детството стихнала, мимолетно забравена,
далече – все едно не е имало никога
житени питки, златна река,
панделки бели, черни плитчици,
балони, надувани с устнички,
познали вкуса на зелените джанки,
филии с пипер и онези гевречета,
вафлени фунийки с крем,
бозичка от шест, тортичка „Добуш”.
Ех, ти стихче, невикано!
Ах, ти тръпнеща, любовчѝце!
Чувам вашите стъпчици, ръчички разпервате.
Как да ви озаптя, мили мои и верни?
Оксиморонно ли стана това откровение,
или само за миг – на игра, се протегна
в моя лаптоп, където немирно царуват
думички, словеса, откровения, Муза?
Стихче с пъстри очички, ще те черпя бонбонче.
Любовчѝце, тъй хубавка, ще те каня на среща.
– Според Габриел Гарсия Маркес „Мъдростта идва, когато вече не служи за нищо.”. Истина ли е това?
– Да, истина е. Но все пак е относително понятие. Тези думи на великия писател са изречени в „Любов по време на холера”. Сега ще цитирам моите слова, които написах в стихотворението ми „Между двама мъже” и използвам думите на Маркес за мото. Коя съм аз, за да оспорвам колоса?! Но много се радвам, че моите читатели намират мъдрост в словесата ми.
Разпната между двама мъже –
почти като в „Любов по време на холера”.
Не съвсем. Не съм дотам освободена.
Единият ме е създал.
Другият твърди: „За мен си правена”.
Първият ме пази от греха.
Вторият към него все ме тласка.
А аз не знам, съвсем не знам
на любовта житейските порядки.
Но проумях. Ах, как разбрах!
Първия да слушам трябваше.
Но не послушах. Няма как.
Родена съм и аз от майка.
Баща ми – същият Адам,
е вкусил ябълка в Едема.
Да бях послушала! Да бях!
Но влезе ми змията в пазвата.
И като всичките жени,
заченати с любов и за съблазни,
живях между двамата мъже,
които живота ми белязаха.
После – първият ме гледа от портрет
и от небето ми подсказва
какво да правя занапред,
в сънища лекува раните.
От втория едвам оцелях –
дари ме с неизбежната Голяма.
Накрая тихо и без страх
казах му направо: „Стига!”.
Сега живея без мъже – достойно,
тихо, без преструвки.
За първия проливам всеки ден сълзи,
вторият естествено боли ме.
Не знам дойде ли мъдростта.
И за какво ми е изобщо?
Знам – да обичаш не е грях.
Грях е да не споделиш любов и болка.
– Вие сте сериозен човек. За каква любов мечтаете?
- За „Дългата любов“, защото я познавам отблизо. Тя е разбирателство между мъжа и жената, верността е нещо изключително ценно и здравословно. Взаимната любов, платоничната и несподелената описвам цял живот и мисля, че истинската обич е и грижа за човека до себе си. Според мен здравето и любовта са най-важните човешки ценности на този свят, защото не се купуват с пари, а са даденост, която човек трябва да отглежда в себе си, да полива като цвете и да гори огънчето. Когато е с партньора си, човек има взаимност и зачитане на интересите на другия, на ласките и ежедневните мили жестове, стойностните разговори, тогава е здрав, защото споделената привързаност и отдаденост са нещо велико. Точно това описвам в цитираното от Вас стихотворение:
Аз предпочитам дългата любов.
За нея писах. Но отдавна беше.
За кратката – било какво било.
И затова отдавна я отписах.
Аз предпочитам дългите слова,
с които да описвам любовта си.
И дълго ме измъчва мисълта,
че кратките неща са къси –
накъсани метафори за самота,
която плаче в празна стая.
Дългата любов е дъх на мъж,
издишващ мирис на лула и вино.
Дълго ще целува и безкрай,
дълго ще обича ненаситно.
Белязана е дългата любов
от срещи и раздели вероятни.
Аз предпочитам нея. С нея
съм на „Ти”. И с нея имам
много да си кажа. Навън вали
от онзи дрезгав дъжд, който
се явява на разсъмване
и винаги е дълъг, без предел,
дъжд, за който пишат стихове
поетите. Аз предпочитам
дълги погледи в дълга нощ
да се прегръщат, да се любят.
А моята любов е винаги,
е винаги прекрасно дълга.
– Добре ли е да се вглеждаме в очите на хората?
– Да. Трябва да го правим, за да виждаме истинската „Палитра на очите влюбени”. Това е едно от новите ми стихотворения, които предоставям единствено на Вас, д-р Каракашев, както и останалите във Вашето интервю. Правя го от уважение към Вас и читателите. Очите на всички земни твари говорят много – болка, радост, усмивки, щастие, страх, безсилие, трепет, нега, любов… Очите на влюбените в мен помня и никога няма да ги забравя. Безкрайно се обичахме. Обичам и очите на приятелките си, защото са искрени. Имам радар за очите.
Очите, които ме обичаха,
бяха желания сбъднати –
огън и лед, вода, вино,
хляб, нафора, пристан, спасение.
Очите галеха, искаха, даваха,
изучаваха, четяха тялото,
разпознаваха женската кожа –
бяло-мамеща,
с кадифено-мек оттенък.
Очите с различни нюанси нежност,
отсенки въпросителност и отговори,
гледаха влюбено, изумително,
топло, предизвикателно,
мъжки иносказателно –
в тях се преоткривах.
Сега очите виждат ли небето,
където пращам стих,
да отлети до облаците –
наши кумове, без да сме венчани
пред олтара в църква?
Очите!... Погледите съхраних.
Запазих ирисите.
Стих за очи роди се,
когато старите албуми
пожълтели мигове раздиплиха –
палитра на очите, влюбени.
„Останалото е мълчание.”
Поантата е цитат на Шекспир от „Хамлет”.
– Когато слушате музиката на Моцарт и Брамс, какво Ви идва отвътре?Вероятно да се обвиете с Вашия „Романтичен шал“ от коприна?
– Когато слушам тези и други композитори, се пренасям в един възвишен свят – и на класиците, и на съвременните музициращи талантливи хора. Моята любов към класиката датира от ранното ми детство, когато татко – той беше моят герой, вярвам, че сега ми се радва от Рая, ми купи много модерен грамофон „Мистър Хит” с купчина плочи от великите класици. После обогатих колекцията си с джобните като дете. До нашето училище имаше прекрасна музикална книжарница. Купувах книги от съседната и много плочи с българска и чужда забавна музика. В нашата Родина имаше безкрайно много красива поп музика. Да ме прощават сегашните естрадни изпълнители – не ми харесват техните песни, с малки изключения. Не се запяват като тези на нашето поколение. Във втори клас баща ми ме записа на пиано в Детската музикална школа, в която влязох с изпит. Не както сега. Завърших пълния курс с отличен успех и награда книга. Също татко ми купи пианото. Пазя го. Но рядко го отварям. Не мога да се разделя с него. Много си го обичам! В нашия род много се пееше. Роднините се събирахме на трапеза. Повечето бяха хористи. Имаше и гости приятели. Из двора на старата къща или в кухнята се лееха стари градски песни. Бях хористка в два ученически хòра и когато поотраснах, пях веднъж с тях и ми наляха малко ракийка. Беше незабравимо! Майка също много обичаше музиката. Постоянно гледаше концерти. Когато била ученичка лично Филип Кутев я избрал за солистка. Имала подкрепа на директора и на класната си на училището, но баба не разрешила. От тогава майка не пееше. Д-р Каракашев, време е за моя „Романтичен шал”. Той ми е подарък от племенницата ми от София.
Рижав ноември – щурав плейбой,
ме наметна с шал от коприна,
изрисува ми лунички по нослето,
прегърна ме, застла къприкожушено ложе.
Лежим, листа разноцветни броим
по ливадата, вечно бъбрива.
Тя ни свири Моцарт и Брамс.
Да се любим тя ни подканва.
Кой ли чува концерта лиричен
на Брамс, малка музика нощна
кой разлива с есенни трели?
Кой оркестър сега музицира?
Само той, само аз
с този рижав плейбой се обичаме.
Даже шалът копринен,
лунѝчките палави,
даже аз, даже той,
даже Моцарт и Брамс,
и ноември, разбира се –
щурав плейбой, няма
да казваме нищичко повече
от аз и ноември, нотните петолиния.
Брамс и Моцарт, Моцарт и Брамс.
…И романтичен шал от коприна.
– Умеете ли да обичате?
– Да, д-р Какарашев, обичам и то „До откат”. (Усмихва се, защото познава любовта.). Родителите ми и роднините ми много ме обичаха. Затова обичам да прегръщам, целувам и да казвам двете думички на хора, които заслужават, защото са ми предани. Какво лошо има да кажеш на приятел / ка: „Обичам те!” в общочовешки смисъл, чисто? За щастие имам и живи роднини, както и шепа добри приятелки, към които съм безкрайно привързана. Възпитана съм да обичам и да правя добро. Обичам не само в библейския смисъл. Обожавам читавите люде, които познавам. А те не са малко в живота ми. За щастие! Срещала съм и другата крайност, защото животът не е филм с щастлив край. За съжаление има лоши хора.
Как ми се обича! До откат!
До последния куршум ми се обича!
Имам точен мерник – право там,
вляво, до сърцето. Не убивам.
Не е фатален изстрелът ми женски.
Не мислѝ за кървавите рани.
Как ми се обича! До откат!
До няколко сачми, до няколко куршума.
Ще стрелям, скъпи. Давам знак.
Револверът е пълен, мерникът – точен.
Обича ме се с тебе! До откат!
И без предел! И без задръжки!
Натискам спусъка. И до откат!
Отпускам тяло в твоите прегръдки.
Не съм злобарка, нито терорист.
Така са стреляли и моите посестрими –
писъмца на листчета, ухаещи на виолет,
кърпички копринени, изпуснати нарочно,
думички по някой куриер,
откраднати по здрач наяве срещи.
Мъжете ходили са на дуел
в друго време, скришно място.
Стрелям само в стих с метàфорен размах.
Така ми се обича! До побъркване.
Мишената е точно вляво, скъпи.
Ще те целуна страстно, мили мой.
Дарявам тялото си жарко.
Как ми се обича! Стрелям.
Куршумът рикошира в мен – в гръдта ми.
– Някои хора си пришиват криле, за да полетят… Какво мислите?
– Крилете са необходими на всеки човек, за да може да е свободен, волен и здрав, да работи с желание, да твори. Стига само да не се опитват да прекършат красивите полети. „Криле“ на старата рокля не се пришиват:
Не пришивай криле на старата рокля.
Отесня и я метнах в контейнера.
По ръкавите имаше няколко ранички,
в деколтето – огърлица целувки.
Не пришивай криле на раздялата.
Ей я зад ъгъла – босонога и кървава.
Нозете ѝ стъпваха в рози и трънчета,
сърцето ѝ будеше птиците.
Не пришивай криле, не пришивай!
Любовта ми е дрипа прокъсана.
Плета ризи копривени – малка Елиза,
за моите лебеди – братя.
Не пришивай криле на студеното.
Ярко лято в косите ми свети.
Пролетта отлетя. Отлетяха миражите.
Годините бързо минават.
Не пришивай криле! Аз ги имам.
По рождение птица съм прелетна.
Оперение цветно си имам.
И си нося игла и кончèта.
Не пришивай криле! Дай ми копчета
от кутията на Пандора. Ще ги сложа
на новата рокля. Ще приличам
съвсем на момиче. Но дали,
но дали ми отива?
– В едно от стихотворенията си обсъждате Жулиета, Ромео, Ева, Адам, Дон Кихот, Дулсинея, Лара, Живаго, Вертер и Лоте…
– Да, те са образи имагинерни, зрими и са обагрени с красотата си, която ме вдъхновява, присъстват и на други места в моето творчество – „С изразни средства“, според стиха ми. В поезията си понякога правя алюзии с известни герои от литературата, Божи персонажи, композитори, художници, което много ми помага.
И преди, и сега, време оно и бъдно,
код нула, безкрайност, N-та степен,
невъзможна възможност,
хекзаметър, дактил, апапест,
амфибрахий, ябм и хорей,
без нататък, с ответност,
бяла, черна, лилава, розова, синя,
смешна, тъжна, ад, рай,
клонче зряла смокиня, ябълка гнила,
змия и тигрица, лъвица опасна и мишка,
тиха, с вик, химерна, реална,
шизофренна, нормална,
с кръв червена и синя,
инфарктна, с ниско кръвно, високо,
жадна, утолена, платена, безплатна,
вярна, ревнива, глупава, мъдра,
робство, свобода, отрова, лекарство,
кинжал, гилотина, осъдена, помилвана,
смърт и безсмъртие, с дъх, бездиханна,
пукнат балон, под налягане нежност,
разперена длан, без ръце, куца, тичаща,
слаба и силна, отпочинала, уморена,
бавна, бърза, богата и бедна,
болна, здрава, камък, вода,
кадифе и парцал, памук и коприна,
кръг, кълбо и квадрат, ромб,
овална, с ръбчета, обяснявана, необяснима,
точка, многоточие, с рима, безримна,
добра, лоша, всякаква под небето,
над земята, под нея, в живота, след него,
безглаголна, с действия, подлог, сказуемо,
препинателни знаци, без пунктуация,
две и две, две и двеста, бездумна, словесна,
с пет букви – ЛЮБОВ.
Антитезисна, с теза. Понятна. Без понятия,
с изразни средства, безизразна.
Докога? Докъде? С край, без край.
Безконечност. Тя и той. Той и тя.
Жулиета, Ромео, Ева, Адам, Дон Кихот, Дулсинея,
Лара, Живаго, Вертер и Лоте – имагинерни и зрими.
С пет букви. Вовеки! Нека я има!
– Грешна ли сте?
– Да, д-р Какакашев, грешна съм „По презумпция“. Не напразно великият Уилям Шекспир пише: „Стремете се към съвършенство и без това няма да го постигнете.”, защото съвършен е само Бог. Благодаря Ви, че ме подсетихте за това стихотворение!
Грешна съм.
Така. По презумпция.
Не случих на всичко в живота.
Но научих, научих се, Господи,
да прощавам и да обичам.
Грешна.
Така. По рождение.
Ала честна, достойна.
Не опитах от чужди съблазни.
И не ядох хляба на другите.
Любовта ми
преследваше дните и нощите.
Обичах, обичах, обичах.
Беше грешно.
И праведно беше.
Сега – ни черна, ни бяла,
по средата между Рая и Ада,
разпъвам душата,
познала греха и смирението.
Но защо размотавам кълбото
на греха в житейските дебри?
Аз съм жена като другите –
нищо не ми е чуждо.
Грехът ми и той по човешки
се търкаля по земята ни кръгла.
То какъв грях?
Обичах и страдах.
Падах, ставах.
По малко от всичко.
Колко пъти срещах неверници!
Колко пъти прощавах неистини!
Нито грешна съм.
Нито съм праведна.
Боже, прости ми!
Палвам свещица.
Восък капе –
сълзите на моите делници.
И си викам, така между другото –
не е грешен грехът да обичам.
Свивам три пръста с ръка
пред разпятието.
Кръстя се в името Божие –
дай, Господи,
повече грешници
на този свят
като мене!
– Има ли нещо, което Ви тежи?
– Да, има! „Тежи ми слободията“:
Вървя по стръмното на делника.
Изкачвам стъпала към теб, Василе.
Ниска съм, нищожна
пред снагата ти и сините ти ириси.
Не мога да сваля въжето на бесилото,
стегнало кървящата ми плът.
Василе, колко пъти качвах се при теб,
с очи, разплакани от хиляди въпроси –
разпятие, горчилка, самота, безсилие…
А ти, Василе, бдиш.
Дали душата ти покой намери горе?
Още питаш ли: „Народе????”
Василе, как си? Имаш ли маслини и водица?
В тефтерчето записа ли, че днес по новините
пак заклаха, изнудиха, предадоха, оскубаха?...
Прощавай, Дяконе!
Събудих те.
Ти никога не си заспивал.
И никога не си си мислил,
че святата и чиста
…не е чиста.
Вървя по стръмното на делника, Василе.
…И ми тежи, тежи ми слободията.
– Вие сте родена и живеете в Ловеч. Това е градът, който свързваме с делото на Васил Левски. Според Вас, за какво е страдал Апостола?
– За нашата свобода, за неговата „Чиста и свята”. Искам да почувствате „Сълзата на Апостола”:
Смърди контейнерът.
Мирише тягостно денят.
Ще завали навярно
разрушителна градушка.
В съня си го видях –
красив и рус,
и чист, и свят,
Дякона Левски.
В окото му –
сълза с размер
на всичко
в този свят –
хаоса,
безумието…
Не изброявам
на дните черните следи,
в душата на Апостола попили,
прозрял ги в нас
от чистото безсмъртие.
Почувствал
гнилата воня
на безнадеждност,
не каза нищо.
Сълзата затрептя.
Капна в лист химерен
на стиха ми.
Поанта не е нужна засега.
Поанта ще направят новините.
А аз, нарамила на гръб тъга,
сълзата на Апостола сънувам.
– Вярно ли е, че в главата Ви думите са хаотично подредени?
– Не винаги. Но понякога става така. Нали в хаоса се подреждат неочаквано хубави неща. Като в мечтите, които се сбъдват, стига човек да прави нещо за тях със собствени сили. В „Хаотично в ден на безсмъртие” така се родиха:
В този хаос вселенски,
свят на реклами и чалга,
превратностите са повече,
нелепостите безкрайни.
Поетите пишат за космоса,
националната съвест,
любовта, омърсена от похот,
нелепостите на политиците,
абсурдите на всемира.
Бездънното око на морето
дави метафори вяра,
ослепява хиперболи,
чупи сравнения нежни.
А поетесите, скрили тъга
под крилете си,
все по-трудно летят
в небеса химерно нелесни.
Господи, обесиха Левски!
Омърсиха камата и кръста.
Във вселенския хаос
спиралата на живота изтича.
По магистрали умират
хора и птици.
Щъркели долитат
в гнезда на топла зима.
Техните малки ще зъзнат
от климата.
Зимно слънце чупи рекорди на Гинес.
Ще завали ядовито народът.
Земята ще попие людските сълзи.
Хаотично се подредиха думи
в ден на безсмъртие.
– Обичате ли България?
– Много! Душата си давам за нея. Дълбоко съм свързана с нашата Татковина. Например едно от стихотворенията ми, посветени на нея „Към Родината“:
„Моя древна земя”, „Мила рòдино”,
„Тих бял Дунав се вълнува”,
„Земя като една човешка длан”,
„Отечество любезно”…
Кой ли не възкликна: „Колко си красива!”
Кой ли не написа: „Хубава си ти!”
Затова сега какво ли ми остава?
Всичко ли, Родино, казаха за теб?!
Как да я опиша днешната ти слава?!
Как да възвися изстрадалата ти душа?!
Колко ми се иска аз пред теб да падна,
ниско до нозете да сведа глава!
Ала на площада пак назрява стачка,
нова катастрофа отнела е живот,
посред нощ убиха някакво момиче,
а клошар тършува из сметта. Уви!
Познато до припадък, делнично и сиво,
пише го това във вестника дори.
Колко ми се иска със магична пръчка
да изтрия всички български сълзи!
– Някъде бяхте възкликнала: „Горко ти, майко Българийо! Горко на всички невинни души!“. Усещате ли накъде бия?
– Да, биете направо към моето „Изстрадано стихче“:
Този свят изтрещял е тотално.
Прилича на военен проект.
Бомби тук, бомби там.
Кой така копчето превъртя?!
Политици в пари се търкалят.
Мръсни лумпени продават жени.
Войните ще спрат много трудно.
Ще изгрее отново мирът.
Магистрали за милиарди
всеки ден се поправят,
на гърба на човешки пари.
Фирмите и те са търгаши.
В храната ни има химия до безбожност.
Майка се чуди как да ми сготви,
каймата солена, чесънът много люти.
Жертви има и в катастрофи,
коли, самолети, влакове, хеликоптери.
В отвъдното заминаха нелепо безкрай
дечица, майки, бащи, дядовци, баби
от ковид, инфаркт, птичи грип и простуда,
рак на костите, инсулти на мозъци болни…
Какво да направя?!
Не гледам новините.
Огорчава ме всеки дебат.
Демокрация значи народовластие.
Къде го има?
Вероятно в Швейцария –
не съм ходила там.
Подочувам все нещо оттук и оттам.
Може би в други държави
също има ред и морал.
Горко ти, майко Българийо!
Горко на всички невинни души!
Полунощ преминава и тихо
компът ми ред по ред пише
изстрадано стихче,
което ужасно боли.
– Много българи отидоха да живеят и да работят в странство с цел да забогатеят. Що за патриоти са това?
– Срам и позор са за България! Но за съжаление тя прокуди чедата си. Когато се върнат от гурбет, вдигат къщи-палати и все не им достигат парите. Къде ще ги носят?!... Защо си зазидаха красивите китни дворчета зад големи дувари?!... Да не може съседката старица да им се порадва ли?!... Има и други, които с пот на челото си изкарват хляба в странство, защото у нас са зле платени и се връщат болни и нещастни. Аз съм истинска патриотка и „Целувам Земята ти“, Родино мила:
„Свобода или смърт”?!
„На оружие, братя!”
Тази наша страна е прекрасно богата!
Гюл и жито! Красиви Балкани!
И жалейки, и шарки, простуди…
Боже, този народ как красиво се труди!
И кипи кръв по сините вени –
тънки струйчици пот по полята.
Злак зелена трева е земята –
наша родна, Българийо свидна,
моя мила земя, ненагледна!
Аз притихвам пред Ботев и Левски
и се моля за теб – Майко Свята!
Кочо, Паисий и хиляди други
са твоите верни съпрузи.
Райна, Твоето знаме, ушила…
Стойна пророчица…
Колко ли още?!...
И прекланям глава, и се моля:
да се върнат от „тежка чужбина”
Твоите мили чеда, дето прокуди,
Твоите малки дечица да пеят,
Твоите рози красиво да греят,
Твоите тучни поля да искрят под небето,
бяло, зелено, червено над целия свят да засвети!!!
Ти си толкова хубава, хубава, древна!!!
Ти си лъв над света, устремена!!!
Но сега си ужасно модерна –
тук клошар, там бедничка бабка
и метреси, и лумпени страшни,
политици, девици, момчета… Шестици
изкарват с много труд ученици…
Тихо – български знак, моя нежна…
И целувам Земята ти, Мила Родино!!!
– Трябват ли днес на майка България патриоти като Балканджи Йово?
– Да. Днес също имаме нужда от хора с достойнство, както и от „Твоята Яна“, Балканджи Йово. Много от момичетата и жените бяха принудени и с тях се гавреха. Но има и такива, които доброволно омърсиха кръвта българска.
Твоята Яна, Балканджи Йово,
се цàни слугиня в „тежка чужбина”,
предадоха вярата ѝ,
езикът ѝ роден стана глобален,
честта ѝ се плаща с дребни банкноти,
оскверниха я мръсни ръце
по магистрали, бордеи,
ражда бебета, крадат ги от гръдта ѝ,
продават ги, пребиват я,
сираче остава и я убиват.
Ненаживяла се, ненарадвала,
недоучила, недомилвана,
още неразцъфнала пъпка,
я дефлорират.
Облича дрехи секънд хенд,
а ако има късмет,
носи бутикови тоалети,
скъпи бижута,
возят я в кафези – мерцедеси,
къпят я в шампанско,
плават с нея на круизи далечни,
през девет морета в десето,
а тя копнее „Облаче ле бяло”,
иска да чете романи, поезия,
да слуша не Азис, а Рахманинов.
Балканджи Йово,
не можеш да видиш,
нито да я прегърнеш,
да я изпратиш.
Балканджи Йово,
българска Яна свои обезчестиха.
Ако можеше да говори,
би ти прошепнала:
„Брате Йоване, прощавай и сбогом!”
„Със здраве, сестро!” –
щеше да думаш.
И после горки сълзи
с избодени очи да рониш.
– В интервюто ми с Негово Преосвещенство Епископ Тихон, той каза, че Второто пришествие на Христос наближава, но никой не може да каже точния ден и час на това събитие. Вие какво ще ни кажете?
– Не мога да оспорвам вярата и Божия служител. Казвам Ви, в стих, че живеем в един лъжовен свят, с много „Лудост“ навсякъде:
Светът съвсем е превъртял.
Прилича на подвижна лудница.
В усмирителни ризи живеем
непримиримо, в кошмарно естество
на отвсякъде заливащите ни
противоречия на времето.
Изкривените усмивки
преобръщат хастара
на вярата в доброто
и онзи чуден свят,
склонил глава в обятията
на позабравеното щастие,
което се е свило, зад ъгъла
на гарата, сънувана.
От Африка до Занзибар,
от Щатите до Южна Африка,
през Екватора и меридианите,
настанаха затопляния, застудявания,
потопи, земетръси, градушки, пожарища,
червен, оранжев, жълт код
за вятър, слънце, дъжд, мъгли,
пробождат слепоочията на климата,
внезапно закъснял да се усмихне.
Болни, здрави, нормални,
куцащи, потропващи с бастуни,
влюбени, разлюбени,
с кръвно до небето
и други епикризи
превземат земното кълбо.
Господ стана психиатър
за душите ни, обрулени
от какофонията на хаоса,
завъртял земята наобратно.
Прощавай, Боже, словесата ми!
Глобално пием си кафетата
по интернет.
Наздравици събират ни
вечерните емоции.
Да се смея ли?!
Да плача ли?!
Лудна светът.
Всевишният дори да слезе,
ще се поболее.
Преобърнах си оста
от невъзможност
на човешките несрети –
направих челна стойка.
Задавам си въпрос:
„Дали нагоре с краката да стоя?!
Или да си проветря главата?!”
– И в крайна сметка, кой продаде България?
– Ето стихотворението ми „Продадоха те“ и ще разберете:
Продадоха те, хубава Яно,
Българийо, хубава,
разпарчадисаха те,
но няма го дядо да надуе кавала,
да викнем, запеем
песни за вехти войводи.
Продадоха те, хубава Яно,
за жълти стотинки,
окрадоха те, Българийо прелестна.
Чадата ти – вълци в полето,
немили, клети, недраги,
в тая пуста, черна чужбина
от гурбет не се върнаха.
Гнездата им опустяха,
не ухаят на здравец и гюлове.
Останаха некролози
и черни крепове
по сиротните двери
на пустите селища,
махали и паланки.
Продадоха те, хубава Яно,
Българийо свидна,
за десет сребърника
Юди и фарисеи.
По теб се вият пътища скъпи,
магистрали,
тръбопроводи,
газопроводи
и други проводящи линии
за навсякъде и никъде.
Продадоха те, Българийо.
А Балканджи Йово
хубава Яна не дава
на друговерци.
Кой те купи, Родино?
Чия си?!...
На Ботев, Левски, Караджата?!...
На вярна дружина?!...
Или на купчина лумпени,
търгаши и политически схеми?
Продадоха те, хубава майчице.
От гръдта си сукаха, сукаха,
не насукаха се.
Пресъхна млякото, бялото, родното.
Продадоха те, хубава Яно,
на търгове, офшорки,
на лизинг, нахалос.
Поругаха честта ти, достойната.
Съблякоха сукмана и ризата бяла,
кенарената, везана,
която нашива с хиляди бодове –
избодоха ти очите.
Свалиха чапразите сребърни.
Сложиха катинари.
Пендарите ти откраднаха.
Алтъните затриха.
Я облечи, хубава Яно,
ризата за празник на батьо си,
прана със сълзите ти,
сложи синьо мънисто
против уроки,
пъстра пола като
планинска цъфтяща ливада,
китка закичѝ
и поведи момчетата,
дето тук-там се мяркат,
по високото, при орлите ги заведи.
Там да забият байрака.
Райзвей го, Яно, хубава –
съвременна Райна Княгиня!
И запейте, моми и момци,
„Мила моя, майно льо”!
– България ухае на жито и гюл. Затова ли я обичате?
– Не само затова. Прекланям се пред България, защото е „Моя“:
Моя малка, красива и свята,
ти ухаеш на гюл и на жито.
Есента ти отново мирише –
горска шума, Балкан и огниво.
Моя прелестна, нежна и вечна,
ти си толкова хубава, хубава!
И се гушат в пазвите сочни
трънки, шипки и ябълки.
Моя земна, любима, любяща,
ти си изворче тихо планинско,
лудо биле, за севда наричано,
ти си златен алтън и пендари.
Мила моя, идва есен и бавно
падат листи от бели брезички.
А цветята ти пак са накичили
припечни улици и градинки.
Мила моя, дедите ни, нашите,
са отново на бой за разплата.
И развяват, развяват площадите
трикольори, пищови, камите
на войводите, дето са скитали
по усойните твои чукари.
Звънко бият родопските чанове,
каба-гайдите свирят отрано.
Мила моя, прости греховете ни!
Оседлай непокорните кончета.
И препускай на воля, препускай
ширини, висини, падините си.
Моя мила, кръстопътна надежда,
ти си вричане, орис, месия.
Как ли повече да те наричам?
Ти си моята свята Родина.
– Утре, когато се събудите, какво ще направите?
– Ще се радвам на новия ден, на това, че ме има и Господ ме обича и „Ще ги запиша” – моите стихове:
От толкова поезия ме заболя.
Валят навън кристални капки.
Изливам на листà нестройния си
и неподреден синтаксис.
От многото слова на този свят,
болен от човешките зарази,
се раждат и живеят всеки ден
самотните и тихи откровения –
метафори, в които няма ред,
хиперболи, неясни като ребус.
Боже, прости ми този словоред!
Благодаря ти, че ми даде слово!
Копнея за човешки нещица –
една чиния с дробчета и лучец,
които майка ми пече във фурната.
Така ухае вкусно бялата ѝ кухня!
Естествено, ще сипя капки-две
от гроздовата – колкото за здраве.
Ще сложа точката на този стих.
И ще вечеряме. Това е тъй нормално.
А после пък ще почета стихове
от живите и мъртвите класици.
Луната ще изгрее. То се знай.
Ще поговоря с нея откровено.
И в дългите среднощни часове,
докато двете тайнствени стрелки се любят,
часовникът ми ще тиктака редове.
А аз ще се събудя. И ще ги запиша.
– Понякога вечер отваряме бутилката, и горчи ли, горчи ли…
– Да. Тогава, пиейки чаша вино, правя „Броилка“:
Как я караш? Ела да се видим.
Нищо особено. Мисля си само
за теб и стари познайници.
Снощи вдигах самотна наздравица.
Добре съм. Пресява решетото
дни и месеци, дълги години –
срещи, раздели, любови, приятелства,
дето губят се днес и сънувам ги.
Нищо лично. Така. Наминавам. Тук-там
спирам за малко. Въртя телефоните –
няма връзка, заето, абонатът отсъства,
отишъл на друга планета и толкова.
А пък аз си броя между капките
на дъжда, плиснал шумно, бравурно,
настойчиво моите верни, неверни…
Твърде малко останаха в шепата.
Няма нищо. Нанизвам броилката.
И си викам: „Дано да сте здрави!”
Тази вечер отварям бутилката.
Горчи ли, горчи… И това е.
– Написала сте разказа „Виртуално-нереална рапсодия“. Кое Ви вдъхнови?
– Отдавна пиша разкази за любовта, на различни други теми и сюжети, импресии, есета и фрагменти. Четвъртата ми книга „Букет от златна есен” е с импресии на различна тематика. Новите са бъдещи творчески планове. Една сутрин на прозореца видях да се любят гълъби и като се вдъхнових за любимата, която беше склонила глава на сърцето на моя герой, дочух словата му: . „Прости ми, скъпа! Аз само така… В нощните си лутаници. Не бих могъл… Но я обичам, по дяволите и за Бога, както тя ме обича, така и аз, тази малка, красива и талантлива пианистка! Прости ми, Господи!”
Известно е, че във виртуалното пространство има много измамници, на които са жертва реални жени, но има любов, която ражда на лични съобщения и е много щастлива. Една моя приятелка е от последните.
– Как се справяте с равнодушието и с тоталното безразличие у хората?
– За всички тях съм написала едно „Изкривено стихотворение“:
Потъвам в свят от равнодушие,
в който, ако паднеш, си излишен.
Затъвам в блато от безчувствие.
А се стремя към светлината.
Но слънцето го заразиха
със свински грип,
безнадеждност, радиация,
инфлация, инфантилност,
с далавери, химери,
със стачки, мръсни пачки…
Все времето ни е криво –
ако пече, е горещо,
вали ли, е студено.
В локвичка плаче синигер.
Зад пердето мъж налива се с водка.
Жена му пере кърпени надежди.
Сметката за тока набъбва.
Телефона го изключиха вчера.
Боже!... Откъде ми хрумна
това изкривено стихотворение?!
Спомних си кривите огледала,
с които се смеех, когато бях малка.
Този кикот отекна сега
в моята болна химикалка.
– Освен това сте написала и стиховете „Без да искам по терлички влизам в тихия храм на душата си“…
– Да, наистина ги „Написах!“, ето ги:
Изобщо не зная защо ми е тъжно,
нито защо ми е весело.
В балон – всеобхватна окръжност,
цветовете на живота се смесват.
Не обичам сиви понятия. Не обичам
сивотата на хората. Когато усмихне се
времето на съдбата, слагам ярко червило
и хуквам из стаите тихи на дома ми,
и юрвам се в стиха си безмълвен.
А ми идва да крещя, да вия – вълчица,
срещу безхаберието на обичането,
против кухите фрази и разни наричания:
„Ти си…” Еди каква си. Това и това.
Благодаря най-сърдечно, приятели!
Но и аз съм човек. Ах, простете!
Отсявам през решетото думите,
сея през тънкото сито. И обичам,
обичам, обичам! Не цепя басма.
Не съм придирчива. Какво от това?!
Все пак добричка съм. Малко странна
понякога в римите. Ако искате, моля,
пишете ми, посветете ми стихчета.
Ще чета, ще чета. И ще плача от радост.
Ще се радвам като детенце, звездно мляко
засукало. Аз съм само една поетеса,
възрастно, зряло момиче.
Не долюбвам съвсем оправдания
за моите щури постъпки. И стиха си
не обяснявам – все едно да разкажа
на някой душата си. Приемете това
изпитание – влезте в храма на моята същност.
Ще откриете… Вътре пълно е
с питанки, чуденки. И с любов, и любов,
и обичане, метафори съвместимо логични,
нелогични понякога има. Даже nonsence –
сиреч „глупости.” Сполай ви! Написах!
Нека има пъстроцветие! Любов! И наричане
за красиви и пролетни мълнии, за очаквани
прекрасни случности! Нека грее обич,
благост, доброта, благоденствие! А когато
в стиха си залитам, не придиряйте, моля!
Без да искам по терлички влизам
в тихия храм на душата си. Палвам свещ.
И се моля за всички! Здраве, мир, светлина!
Да се сбъдне!
Д-р Румен Какарашев
Коментари
Публикуване на коментар