Поетесата Малинка Цветкова: Ще пием любовта на глътки!
Шаржът е дело на художничката Цветелина Атанасова
Малинка Цветкова е от Ботевград. Завършва висше образование в СУ “Черноризец Храбър”, гр. Варна, специалност “Стопанско управление”. От 2007 г. живее на испанския остров Ибиса. Пише поезия и проза. Печелила е десетки награди на литературни конкурси в България, Испания, Аржентина, Еквадор, Израел и САЩ. Измежду тях: Първо място на международния конкурс „Изящното перо” в Чикаго, САЩ /2017 г./; Диплом за отличие на международния конкурс „Círculo Internacional Narradores y Poetas del Mercosur”- Аржентина /2018 и 2023 г./; Трето място на литературния конкурс „Духовният свят на съвременната българка” /2019 г./; Второ и трето място на международния конкурс “Небесни меридиани”, Израел /2020 и 2024 г./; Второ място на литературния конкурс “Puig de Missa”, Испания /2024 г./. Била е финалист на международните конкурси за поезия и проза „Roberto Juarros”, Аржентина 2014, „Luis Noboa Naranjo”, Еквадор 2014 г. и „Villa de Madrid”, Испания 2017. Песента “По пълнолуние”, по нейн текст, печели първа награда на международния фестивал “Българска душа на святата земя”, в Израел /2020 г./.
Член е на международното жури на I-ви Международен литературен конкурс “Небесни меридиани”, проведен през месец май 2018 г., в град Бат Ям, Израел. Има публикации в над 30 антологии в България и в чужбина.
Издала е 7 стихосбирки на български език: „В различни точки на света” /2013 г./; „Молитва за хубаво време” /2015 г./; „Страх” /2016 г./; „Не искам” /2017 г./; “Безбрежност” /2020 г./; “Човекология” /2023 г./ и “Любов на глътки” /2024 г./. Първите четири от тях са преведени и издадени на испански, а третата и на каталунски, със заглавия: „En puntos diferentes del planeta” /2014 г./, „Plegaria de buen tiempo” /2015 г./, както и двуезичната “Miedo”/”Por” /2017 г./ и “No quiero” /2017 г./. В края на 2018 г. излиза от печат двуезичната й българо-испанска книга с разкази и импресии „Магията живот”/„La vida magica”. През февруари 2020 г. на бял свят се появява шестата й книга „Безбрежност”, последвана от “Човекология” /2023 г./ и последната “Любов на глътки”/”Amor a sorbos” /2024 г./.
Член е на Съюза на независимите български писатели, на Литературен клуб „Стамен Панчев” – Ботевград и на Конфедерация на българските културни организации и дейци в чужбина.
- Г-жо Цветкова, ще Ви задам въпроси, свързани с новата Ви книга “Любов на глътки”, която представихте неотдавна. Когато отмине първата младост, си казваме, че е важно как се чувстваме, а не на колко години сме…
- Разбира се! За мен „ГОДИНИТЕ НЯМАТ ЗНАЧЕНИЕ“:
Годините нямат значение,
когато душата е млада.
Различен не е престъпление -
не ще те изгарят на клада.
Годините нямат значение.
Живей си живота с охота.
Прегръщай деня с дръзновение.
На сивото хвърляй хомота.
Годините нямат значение.
Поглъщай мига със наслада.
Превръщай го в чудно творение.
Смехът да е твойта награда.
Годините нямат значение.
Люби и мечтай без умора.
Оставяй следи, вдъхновение.
Бъди от сияйните хора.
- „Бъди от сияйните хора“. Чудесно го казахте, но лесно ли е да бъдем?
- Ще отговоря със стихотворението ми „БЪДИ“:
Възможна ли си или си химера?
Ти пепел ли си или пък пожар?
Дали ще мога аз да те намеря
или ще бъдеш тъй бленуван дар?
Любов магическа, невероятна,
ти бурен облак или слънчев ден.
Дали ще си история понятна
или ще бъдеш нерешим проблем?
Любов, не спирам да те величая.
Жадувам те, каквато и да си.
В потаен миг ще спреш при мене, зная.
Добра и лоша, просто ти бъди!
- Обикновено любовта започва с целувка. Какво бихте казали по въпроса?
- „ЦЕЛУВКАТА“:
С целувката започна всичко.
Бе вторник, късметлийски ден.
Числото седем – магнетично
за мен – типичен, зрял овен.
Целувка и омекнах цяла...
И в тази фина топлина,
разляла се по мойто тяло,
се плъзна нотка на вина.
Но твърде бързо си замина
под тежестта на сладостта...
Светът за мене бе стихия,
възвърнала ми младостта.
Опомних се, но бях различна.
Желана, хубава жена.
Летях си волна като птичка,
познала късна свобода.
- Говорите за късна любов, но според мен, никога не е късно за една огнена и изпепеляваща любов…
- Да, д-р Какарашев, „НЕ Е КЪСНО ЗА ЛЮБОВ“:
Не е късно за любов!
Никога не казвай късно е!
За сърцето тя е зов,
път и време за възкръсване.
Напълни гърди с любов,
че животът не е приказка.
Нека има поглед нов.
Утрото да бъде приказно...
- И все пак, понякога любовта остава несподелена, друг път тя се оказва невъзможна. Какво да правим с невъзможната любов?
- Възможна или не любовта трябва да се изживее. „НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ“:
Попитай Слънцето
възможна ли е невъзможната любов.
И то съмнението твое ще огрее.
Попитай Вятъра
възможна ли е невъзможната любов.
И той съмнението ще отвее.
Сърцето си попитай
възможна ли е невъзможната любов.
И то съмнението ще разсее.
А Разума не питай –
съмнението бързо ще посее...
- Обаче, г-жо Цветкова, много хора си позволяват да слушат повече разума, отколкото сърцето си. Какво ще им кажете?
- Дайте воля на любовта си. „ОБИЧАЙ МЕ САМО“:
Обичай ме само -
аз искам това:
едно здраво рамо,
усмивка добра.
Прегръщай ме силно.
Дъхът ми да спре.
Душата да литне.
Мигът да замре.
Светът ми да стане
по-ведър и чист.
Да срещна засмяна
живота лъчист.
Обичай ме само...
- Когато хората се обичат, обикновено се разбират само с поглед. Но е важна и вербалната комуникация.
- „ГОВОРИ МИ“:
Говори, говори ми, не спирай!
Как ме опива гласът ти!
Като ручейче бистро, игриво,
бързо се влива в ума ми.
Говори, говори ми, не спирай!
Молят се в мен сетивата.
Дълго стоях сред пустиня -
още е жадна душата…
- Освен да си говорим е хубаво и да се усмихваме…
- О, това е задължително. „УСМИВКАТА ТИ“:
Усмивката ти гали в мен доброто.
Разпръсква облаците в сивкав ден.
От нея бодър става и животът.
Усмихнеш ли се, всичко грейва в мен.
Поглеждам я, когато си далече.
Когато много липсваш и боли.
И се усмихвам, ставам пак момиче,
отново озарена от мечти.
Усмивката ти жива аз да зърна.
Да ме обгърнеш нежно със очи.
И силно след това да ме прегърнеш.
Тогава времето ще замълчи...
- Успяхте да ме усмихнете. А, може ли да се каже, че имате щастлива съдба?
- Понякога мисля, че съм „ЛЮБИМКА НА СЪДБАТА“:
Как топли твоята любов,
дори когато си далече.
За мене тя е повик нов.
Животът е различен вече.
Във мислите е зноен ден,
когато вън е мразовито.
На всичко хубаво съм в плен
инаслаждавам се открито.
И припкам бодро, и цъфтя
с усмивка двадесет карата.
Какво да искам от света?
Любимка станах на Съдбата.
- А какво ще кажете за танца на любовта?
- Когато си до любимия човек, то душата танцува „ТАНЦ НА ЛЮБОВТА“:
Когато теб те няма искам
да чуеш хиляди неща.
А щом до мен глава склонил си,
достатъчно ми е това.
Замлъквам, гледам и поглъщам
усмивки твои и слова.
Пространството със теб е пълно.
Желая просто да мълча.
Така съм истински щастлива.
Вибрира моята душа.
И бавно почва да танцува
изящен танц на любовта.
- Животът тече, годините минават, но ако се влюбиш внезапно, то идва времето на...
- „ВТОРАТА МЛАДОСТ“:
Година на втората младост,
На лудо стремление.
Година на сбъдната радост
и вдъхновение.
Година на ново начало,
на път и знамение.
На щастие силно желано
и много вълнение.
Година на втората младост,
На лудо стремление...
- Препоръчвате ни да пием любовта на глътки?
- Точно така! „ЛЮБОВ НА ГЛЪТКИ“:
Да, ще се виждаме по-рядко,
но любовта не ще умре.
Ще бъдат срещите по-сладки.
Разделя ни едно море...
Делят ни мисли и въздишки,
несподелени страхове.
И погледи, по детски чисти,
и топли, влюбени ръце...
Ще пием любовта на глътки
като изпитан еликсир...
Далеч от всяка земна глъчка,
в душите ни ще бъде пир!
- Понякога болката отляво е силна и чувстваме празнота в душата си. Как да си помогнем?
- Трябва незабавно „ДА НАХРАНИМ ЛЮБОВТА“:
Понякога толкова липсваш,
че ми иде да крещя.
Всяка част от мен те иска,
както утрото - деня.
Болката отляво стиска
и ме смазва празнота.
Ако сме отново близки
ще нахраним любовта.
- В този свят се радваме на много красота. Трябва ли сами да ѝ се наслаждаваме?
- Всичко в този живот е прекрасно, единствено и само, когато е „СПОДЕЛЕНО“:
Колко дивна красота
мога с теб да споделя...!
Ала орис имам зла -
на брега да съм сама...
Все да чакам онзи час,
в който пак ще има нас.
Влюбен шепот на тела,
дето казват си: “Ела!”
Да цъфти детето в мен,
в будна нощ, в навъсен ден.
Аз да бъда твоя фен,
ти от мен да си пленен.
И със теб да споделя
тази дивна красота.
- Къде бихте ни поканили?
- „В РЕСТОРАНТА ПОД ЗВЕЗДИТЕ“:
Отново на последния етаж.
Във ресторанта под звездите.
Наричаме го с тебе свойски наш.
Там с прелест пълнят се очите.
Отляво виждаш крепост, старини.
И сякаш можеш да ги пипнеш.
Отдясно пък са морски ширини.
Тях птичи полет ще достигне.
До мен си ти, най-милият човек,
с усмивка тъй неповторима...
Така аз искам да прекарам век.
И нищо, че навън е зима.
- Обаче, не винаги успяваме да се радваме на дълга любовна връзка. Случва се да се наслаждаваме на откраднатите мигове, които ни отнасят накрай света…
- Това е посланието ми в „ОТКРАДНАТ МИГ“:
Хотелска стая, с изглед към морето,
на двадесет и третия етаж.
Поглеждам вън, замайва се сърцето
от ширналия се, блестящ пейзаж.
А вътре чака твоята усмивка
и палава, протегната ръка.
Отмяташ сръчно меката завивка
и блясва скритата ти голота.
И гушваш ме със цялата си нежност.
Потапяме се бавно в сладина.
Откраднат миг, желана безпределност,
отнася ни на края на света.
- Трудни са и временните раздели с любимия човек. Той си отива, идва сутринта и…
- „НА СУТРИНТА“:
След всяка среща ми е трудно
да се завърна у дома.
Умът остава дълго буден
и бавно хваща ме сънят.
Дъхът ти топъл ме преследва
и спомена за близостта.
И твойте думи в мен отекват
като самотен вик в нощта.
На сутринта си само снимка,
грижливо пазена тъга.
Поглеждам скъпата усмивка
и бодро случва се денят.
- В една популярна песен, големият български певец Васил Найденов пее: „телефон все ни свързва, телефон ни дели“. Всъщност, дали само телефонът ни свързва и разделя?
- Понякога ни свързват и разделят и „РАЗСТОЯНИЯ“:
Разстояния ни събират,
разстояния ни делят.
Душите пътища намират,
извисяват се и летят.
Волно носят се в полумрака,
греховни сонети шептят.
Знаят, че ще трябва да чакат
телата ни да се допрат...
Разстояния ни събират,
разстояния ни делят...
Но нашата любов извира
от небесния звездопад.
- Казват, че любовта е просто нещо…
- Да, нужно е само пълно отдаване. „ПРОСТО ТЕ ОБИЧАМ“:
Обичам, както мога.
Без фалш и задължения,
без правила и догми,
без грам ограничения.
Без сметки или ползи,
без напразни илюзии,
без прекалени пози
и банални дискусии.
Аз просто те обичам.
Но не заради нуждата
и не, че съм самичка.
За смисъла на думата.
- Важно ли е да можем да благодарим на любимия човек?
- Необходимо е. Това е моето „БЛАГОДАРЯ“:
Благодаря, че мен избра
сред множеството пъстро,
че ме събуди от съня,
докосвайки ме с пръсти.
А след това ме пожела
безумно, страстно, лудо.
Ти сбъдна не една мечта.
Да бягам беше трудно.
И после бързо ме превзе
с добрите си обноски.
Разсея всички страхове,
съмненията плоски.
Захласнах се като дете
в жадувана играчка.
Съдбата младост ми тъче.
На старостта – спирачка.
- Бихте ли казали сбогом на човек, по който не спирате да бленувате?
- Трудно е. „СБОГУВАНЕ“:
Не мога да ти кажа:“Сбогом!”
С Вселена как да се сбогувам?
Обръщам се и мимоходом
за теб не спирам да бленувам.
Защото ти ми даде много -
Любов вълшебна, неживяна...
Запали в мене вечен огън -
пожизнената ми премяна...
- Дори и в мъглата при Вас изплуват спомени?
- „МЪГЛЯВИНА“:
Каква мъгла се спусна вън!
Във нея спомени са скрити.
Вървиш, унесен като в сън.
И изведнъж пред теб графити.
Чаровни влюбени стоят
един до друг, ръцете вплели.
Около тях омаен свят
и цветна, весела табела.
Към щастието води тя,
по лъкатушеща пътека...
От гъстата мъглявина
изплуват спомени полека...
- Както и да е завършила една любовна връзка, винаги трябва да си даваме шанс за ново начало, нали?
- Да, въпреки всичко, любовта “ИСКРИ”:
Спомени свидни в мене се гонят -
ярки балони в детска игра.
Хладният бриз бадемов цвят рони
и го понася като мечта.
С розово-синьо пълен е взорът.
Слънцето кротко нейде се скри.
Мракът пак ще превземе простора.
А любовта искри ли, искри...
- Вървим към края на това интервю и ми се иска да завършим с финалното стихотворение от Вашата книга “Любов на глътки”. Ще го споделите ли с читателите?
- Финалът на моята книга е отворен. Така звучи моят „ОБЕТ“:
Морето вълните разбива
със патос на влюбен поет.
Стои на брега самодива,
за вярност изрича обет.
Аз него, море, ще обичам,
тъй както обичам и теб.
Подире му няма да тичам.
Не ще го преследвам навред.
Ще бъда доволна да виждам,
че здрав е, живее добре.
На чуждото хич не завиждам.
Беззлобно е мойто сърце.
Реши ли той пак да обърне
жив поглед към мен озарен,
тогава при него ще свърна.
Нощта ще превърна във ден!
Д-р Румен Какарашев
Коментари
Публикуване на коментар